Минаха месеци и златната есен бавно отстъпи място на суровата планинска зима. Снегът натрупа до колене, сковавайки двора в ледена тишина и превръщайки гората в непрогледна бяла стена. Леля Радка се тревожеше дали сърната ще продължи да идва в този студ, или дивият ѝ инстинкт ще я отведе дълбоко в гъсталака, където да търси укритие от виелиците.
Но още при първия силен снеговалеж, познатият грациозен силует отново се появи на верандата. Този път обаче животните не просто лежаха всяко в своето легло. Рошавият барак, чиито стари стави вече усещаха влагата, се бе свил на кравай, а сърната внимателно бе отпуснала главата си върху гърба му, споделяйки топлината си. Персийската котка, от своя страна, се бе мушнала на завет между предните крака на дивото животно. Бяха се превърнали в едно цяло – малко, необичайно семейство, обединено от нуждата за близост и някаква необяснима, тиха обич.
Така премина зимата – в споделена топлина на верандата и дълги вечери, в които леля Радка плетеше до прозореца, хвърляйки благодарни погледи към спящите животни. Тя вече не плачеше нощем. Усещаше присъствието на бай Георги не като болезнена празнина, а като топло, невидимо одеяло, което е загърнало и нея, и целия ѝ дом.
А когато настъпи пролетта и снеговете се стопиха, се случи нещо, което окончателно убеди всички нас в чудото.
Една тиха априлска сутрин сърната не се появи сама. Зад нея, пристъпвайки плахо на тънките си, все още несигурни крачета, вървеше малко петнисто сърненце. Сърната го доведе направо на верандата, побутна го нежно с нос и го насочи към плетеното легло, сякаш искаше да го представи на своята човешка приятелка и на останалите пазители на двора. Кучето само вдигна глава, подуши въздуха и глухо, одобрително тупна с опашка по плочките.
Леля Радка излезе навън, напълно забравила за хладния сутрешен въздух. Сълзите, които се стекоха по лицето ѝ този път, нямаха нищо общо със скръбта. Те бяха сълзи на абсолютно облекчение и тиха радост. Животът продължаваше своя ход. Любовта на Георги наистина бе останала до нея, но вече не просто като спомен от миналото, а като нов, трептящ живот, който тепърва разцъфтяваше пред прага ѝ.