Тълпата наоколо стоеше като закована. Хората забравиха за дъжда и за проблемите си, ставайки свидетели на драма, по-силна от всеки филм. Борис гледаше Виктор, а в детското му сърце се бореха отчаянието от миналото и внезапната, сляпа надежда.
— Тогава защо… защо не ни потърси? Ако не сме умрели, защо не дойде? — детският глас се пречупи в плач.
Виктор отвори уста, за да разкаже за фалшивите смъртни актове, за затворения ковчег, за властната си майка, която решила, че бедното момиче не е достойно за нейното момче. Но отговорът така и не излезе от устните му.
Погледът на Виктор внезапно се плъзна покрай момчето и спря на пешеходната пътека. Всички цветове изведнъж изчезнаха от лицето му. Той спря да диша.
Там, под мъждивата светлина на уличната лампа, стоеше жена. Тя бе замръзнала, притиснала ръка към устните си. Беше облечена в просто, износено палто, косата ѝ бе разрошена от вятъра, но за Виктор тя си оставаше най-красивата жена на света. Елена.
А на врата ѝ, върху старото шалче, висеше тънка верижка.
Борис, забелязвайки накъде гледа мъжът, бавно се обърна.
— Мамо? — издиша той и се хвърли към нея.
Виктор се изправи на крака. Залитна. Светът около него се завъртя. Той гледаше жената, чийто гроб бе оплаквал цели девет години.
— Ти… ти си жива — прошепна той, правейки неуверена крачка към нея. — Елено, майка ми ме излъга… Тя каза, че съм ви загубил и двамата… Не знаех… Кълна се в живота си, не знаех!
Най-трудният избор
Елена направи една тежка, трепереща крачка напред. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но стойката ѝ остана напрегната като опъната струна. Девет години тя оцеляваше. Девет години работеше на нощни смени, за да отгледа детето им, докато всички ѝ повтаряха, че Виктор просто се е изплашил от отговорността и е избягал в чужбина, за да гради кариера.
Тя силно притисна Борис към себе си, скривайки го зад гърба си, сякаш го защитаваше от цялата болка, която носеше този мъж в скъпия костюм.
Виктор протегна ръка към нея. В очите му имаше молба на човек, току-що възкръснал от мъртвите.
— Елено, умолявам те… Позволи ми да обясня всичко. Дай ми шанс да ви върна всичко. Ще ви посветя целия си живот.
Тя го погледна. В погледа ѝ се смесваха любовта, която така и не бе угаснала, и дълбоката, изстрадана с годините обида. Тя погледна мокрите обувки на сина си, после луксозната кола на Виктор. А след това тихо, но твърдо, така че да я чуе само той, произнесе:
— Дойдох тук само за да прибера сина си. И за да му купя тези проклети очила.
Тя направи пауза, преглъщайки горчивата буца в гърлото си.
— …Дойдох за очилата, Викторе. А не за теб.
Тя се обърна, държейки здраво ръката на Борис, и направи крачка в сивия софийски дъжд. Виктор остана да стои на плочките, стискайки в ръка счупения амулет, осъзнавайки, че истинската битка за неговото семейство тепърва започваше.
